Посветено
Защо ли? Тогава
сутринта си тръгнах тиха...
И плачех... Без глас.
Не бях на себе си почти. Когато...
По-късно осъзнах, че твърде малко
сме си казали, нали?
Но както често в приказки се случва -
кажи - нали не бе случайно?!
Поех обратно.
Върнах се, макар за кратко...
А ти пътуваше, когато...
И в мига, във който каза:
Добре де, връщам се обратно.
Онемях, не вярвах...
Тогава сигурно не вярвах на ушите си,
но... те видях - отново!
На онзи, стария площад, със много кестени,
там, във "нашето кафе".
Душата ми крещеше! От щастие, или...
не знам?!
А после ли? Ръцете ми държеше в своите.
Говорехме, а оглушала бях...
Да. Ще ги запомня -
две сълзи в очите ти блестяха.
Не. Не е било най-малко грях!
Не се вини за минало несбъднато...
Остани...
Как исках да ти кажа толкова неща!
А... нямах глас!
До после! - казахме си плахо.
А от тогаз - върху страната ми
една целувка още пари,
една целувка още трепка...
Сълзите ни, ах, да!
Сълзите ни се сляха...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нели Всички права запазени