Исках с нови думи,

думи неизказани,

да опиша болката,

любовта, омразата.

Исках с думи силни,

пълни с чувство, с ритъм,

исках аз за първи път

нещо да опитам.

Но това, което бе

мойта муза - любовта,

банално е,

за всяко изкуство.

Любов, любов...

Картини, театър, стихове.

Въздишка, зов...

Интерпретации.

По-стара от света,

за нея казано е всичко,

дори повтаряно

до втръсване.

И всеки ден за любовта

със силни фрази ни обвързват.

Магия, блян, живот и смърт.

Утъпкан и банален път.

Но защо, щом залюбим

 ние самите,

разгаданите тайни

стават пак неоткрити,

често чувани думи

се превръщат в парола,

обичта, уж разголена,

е прекрасна и нова,

шепнем вехтите фрази

с чувство, в нас възродено,

а в гърдите си носим

не душа, а вселена?

Фрази, думи и глупави жестове.

Всичко е старо и вече познато.

Отстрани даже до трагичност е смешно

и прилича на някакъв

провалил се театър.

Но щом мисля за тебе,

щом те видя пред мен,

нещо в мене запява

и, сама възродена,

аз възраждам света.

Фрази, театър, измама?

Не при мене, при другите - да!