По стъпките познавам, че си ти.
Гласът ти тича нейде край косата ми.
Смехът ти в моя смях се укроти
и се закиска в шепите сподавено.
Безшумно приближаваш до вратата,
дори дъхът ти плах усещам вече.
Една врата дели ме от устата,
а ми се струват толкова далече.
Балконът ми събра в саксия всички
въздишки на самотното сърце.
С непозволена обич те обичам,
но да те имам, никой няма да ме спре.
© Мая Попова Всички права запазени