Тъй странно ти изглежда,
че аз съм просто аз,
че истински мечтая и копнея
да те даря с любов и страст.

Ах, кога ли ще пораснем
за живота, който вечно търсим?
И себе си кога ли ще надраснем,
та истината да потърсим?

А на дали ще я намерим,
ако инатът ни все няма край...?
Накрая знай, че ще усетим,
че сме си чужди в своя край.

Безсмислено е да се правим,
че сме други аз и ти.
По-добре да се покаем
за нашите глупости, нали...?

Припев: Във океана два острова се гледат,
                единият мълчи, а другият е ням.
                Ще проговорят някой ден
                и ще очистят своя срам.

                И сълзата пак ще се усмихне,
                устата ще изрича благодат,
                око с клепача си ще махне,
                ръцете си приятелски ще подадат.

Защо не искаш да повярваш,
че водата става вино,
че трябва вечно да прощаваш,
дори сърцето ти да е ранимо...?

Аз знам и няма да забравя,
че съгреших срещу самите нас
и усъмних се... нямам слава.
Виновен съм си само аз.

И каква за нас е ползата,
мълчание и скръб да ни дели...?
И в нас да се спотайва злобата
и дума никой да не сподели...?

Мълчанието е, казват, злато,
но от което никой не е забогатял.
Пролетта дойде, след нея ще е лято...
Един приятел нова песен е запял.

Припев: