Празна стая
Стоиш пред мен,
така студен…
Някак си усамотен.
Гледаш моите очи,
изричаш милиони лъжи,
а очите се пълнят с кървави сълзи…
Вече не вярвам в нищо…
Не вярвам, че всичко ще се оправи
и че любовта ще се забрави…
Момче, ти си вътре в мен,
а сега тежък е всеки нов ден…
Вървя…
не спирам…
Малко по-малко умирам…
Поглеждам в очите ти…
В тях има само лъжи…
Как можа?!
Как успя…
Как нарани моята душа…
Как с безмълвие уби сърцето,
а с усмивка ме прати на небето?!
Как?!
Боли..
Болката е непоносима,
така неутешима…
Продължавам напред…
Уморена съм…
Уморена, от живота,
от любовта…
Уморена съм, искам да заспя,
И в съня да намеря пурпурни поля…
За да мога да продължа!!!
Да намеря сили…
И да забравя времената какви са били…
За миг изчезваш,
няма те…
Пред мен има само една врата…
Врата, мрачна, черна,
Така далечна…
Достигам я…
И влизам тихо,
в празна стая,
стая, пълна със тъмнина и тишина…
И искам бавно да сложа края,
края на живота и на любовта!
Думите така ненужни падат като перце,
Те само нараняват моето малко сърчице!
Сърчице, тъй малко,
а изпълнено със болка, гняв и самота…
Сърчице разбито на парченца черни,
пилеещи се по земята като перли…
Ти ме нарани…
Да, ти ме уби…
Не искай да ти простя…
Какъв е този живот,
защо е толкова жесток?!
Преплитат се въпросите,
създадени от проблемите...Чувствам се като паднал ангел от небето,
като детето,
като увяхнала роза, убола сърцето…
Дните минават,
а аз ще остана в тази тъмна стая,
докато най-сетне дойде края!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Усмивка Всички права запазени
