Представих си, че още съм дете

Представите разпадат се напълно.
Душата ми миражите кълве...
Животът от животно е погълнат.
Представих си, че още съм дете.

Представих си, че моите неволи
се лутат из треви от самота.
Ще може ли за помощ да помоля?
Ще мога ли дворци да изградя?

Дворците са поредната надежда,
че болката в душите ни ще спре.
Заблудата на радост ни изглежда.
Тя право ни отвежда към море.

Държавата в морето е цунами.
Водата на копнежите тежи.
Детето сред лъжите разпозна ме!
Сърцето му от мъката се сви.

Разлъката се случи хаотично.
Дори не я предхождаше скандал.
Моралът се държеше неприлично.
Твърдеше, че изрично е видял

напрегнатата случка – изневяра,
възникнала в семейното гнездо.
Сюжетът обичайно се повтаря.
Надеждата е счупено ребро.

Приличното е вече неприлично.
Очаква награждаване с медал.
Отива си светът трагикомично!
Светът като че ли е полудял...

Излива се в износените строфи.
Изчезва в поетичната тъга
за всички самоти и катастрофи.
В шума като илюзия мълча.

Войната между твоите представи
и опита, в двубои изграден,
голяма барикада ми постави.
Какво ли означаваше за мен

да бъда с непознатото момиче
в познатата игра на любовта,
в която до припадък да обичаш
единствено укрепва верността?

Реших да се обърна. Да замина.
Доволен съм от избора си взет.
Излизат на кълбета от комина
словесните тиради на поет.

Не зная от какво е недоволен.
Творбата му написана тежи.
Дали от социалната си роля
поетът на света принадлежи?

Неистово върти се колелото.
Творбата завещава ни сега:
„Единството е пътят към доброто,
а другото е пътят към смъртта!“.