Прелюдия към светлината

                     Прелюдия  към  светлината

                                         2

                                Не  биде  ден                                        

                                       „Който казва, че е в светлина, а

                                       мрази брата си, той и до сега е в

                                       тъмнина.”

                                                 Първо Павлово – гл. 2 стих 9

       Стоя отчаяна, презряна, отхвърлена и нежелана.

       Пред мен столика  самотата е залостила вратата.

       А Господ-Бог  през  сълзи  плаче, че аз отново съм  сираче

       Сред  таз  отровена  земя, останала съвсем сама.

       За мен, за тебе и за други, които във света изгуби,

       Денонощно Той тъжи. Сълзи преглъща и мълчи...

       Повдига с болка рамената и с упрек клати си главата:

       „На тоз човек се доверих, нали с любов го сътворих,        

       Та той и жертвата забрави, с която трябва да ме слави.

       Голгота жива е вовека. Нима забрави туй човека.

       И хвали се и нощ, и ден, че в светлината е блажен,

       която  вечно обитава, тъмата пратил на забрава.

       О низка твар – коварно племе, грехът ти кой ще го отнеме?

       Щом брата си не любиш ти, как чакаш Бог да ти прости?

       И щом ти мразиш всички люди, приемаш всякакви заблуди,

       То още си във тъмнината. От тебе бяга светлината.

      Как гмурна се във тази нощ -   какъв живот, какъв разкош !

      Красиви бляскави реклами – как нощния живот го мами!

      Летят луксозни лимузини и как човекът да премине,

      И как в казино да не спре и просто – тъй да си умре?

      Повдига вежди този цар, нощта прекарал на комар

      в блестящи, пагубни салони, щастието там да гони.

      „Пари, пари, пари ми дай, това сега ми пожелай!”

      И спусна се човекът-звяр, превърнал се във иманяр.

      Имане в нощите да дири, което другите са скрили.        

      В среднощни сделки, в тъмнината, в компанията на лъжата –

Дерзай човекът побеснял, не си починал, нито ял.

Как своя брат да завладей и злото бързо да посей?

Глупакът нека търси Бога и да живее  във тревога.

Ще има дълго да ме гони и сълзи кървави да рони.

И нека винаги да страда! Ще грабна своята награда

На таз земя, от тоз живот, макар с откраднатия плод.

И ще го смачкам тоз глупак. Докато усети пак

Ще го ограбя, разпилея. Аз зная как да си живея.

Ще бъда силен и богат – това ми трябва в този свят.

А брата си? – Ще го погубя.  Какво? – Нима ще го залюбя?

Пари умея да пера, да слагам динена кора

И нужно ли е – със приклада ще погасявам всяка свада.

В това превърна се човекът, а ние прокълнахме века,

че бил жесток и недостоен, животът ни пък – неспокоен.

Земята плачи и проклина . Отиде си и таз година

с болка от излишни рани. Пак изпращат я тирани.

О Боже, падам на колене. Прости на него и на мене,

Че той безумен е, не знае какво в света да пожелае,

А аз съм слаба и презряна. Пак нанесоха ми рана.

От нищо тя не заздравява. Облечи ме в Твойта слава.

Ти вдигни ме от земята. Там е място за змията,

А човекът със петата, нека смачка й главата!

А този стар развихрен змей, няма дълго да живей.

Ето идват времената – пада той по стъпалата –

И тежко на тези хора, гдето са навън от двора

Че на сетния парад ще  платят за своя брат.

И какво ти,  земни царю самозвани господарю,

Че присмиваш ми се пак? По-добре почакай знак!

Идва Царството небесно. Никак няма да е лесно.

Нека всеки да дерзай – да заслужи своя пай!

Песни носят се навън... Чувам  пак божествен звън...

Ангели от небесата в хор запяват над земята.