Няма да те пусна да се прибереш,
докато един друг не се довършим.
Трохи от грях ще успееш ли да събереш,
да си вземеш спомени за вкъщи?
Няма да станеш достатъчно силен,
за да затръшнеш вратата и да ме изгониш.
Криеш желания зад погледа си стилен,
желание всички стари рани да отвориш.
Скъпи, остави ме просто да те обичам!
Сега усещам всичко старо как се завръща.
О, скъпи нека нежно те събличам.
Отлежало вино жадно се поглъща!
Затова хванах сърцето си и се помолих
да останем с теб за още една нощ последна.
Кръвта във вените си прогорих и отрових,
за да може тялото ми да те има и да те изследва.
Много пъти се опитвах да ти кажа "Не",
но тялото ми крещеше "Да".
Но нека те обичам, дори да ми е зле.
Ти си господар на моята душа.
Искам да спра, но устните ни са залепнали
и сякаш всичко твое с мене се е сляло.
Ръцете ни изгарящи в синхрон са преплетени
и с теб сме едно пулсиращо цяло.
А аз не мога дори да те преодолея.
Тъмнината е твърде голяма, за да я победя.
След теб разбита аз може и да не оцелея,
но поне ще успея докрай да те имам и да се насладя.
Сигурен ли си, че светлините ще ме спрат?
Премигването им не може да ме уплаши.
Устните ми просто ще нападнат и ще те опитомят.
После можем да си поиграем на стражари и апаши.
Докосни вледенената ми кожа и аз ще запламтя.
Брат и сестра са ми вятърът и стенещите алеи.
Ще те сграбча, ще те имам, ще те покоря!
Ще срутим площади, спирки и музеи!
Играе ти се, но не ме предизвиквай!
Ще те схрускам за закуска.
Към тебе съм добра, но по-добре не се опитвай
да ме спираш, докато сърцето ми препуска.
Ние с тебе сме като едно торнадо.
Не знаем кога ще бъдем отнесени.
Гложди ме отдавна чувство старо и познато.
Кога станаха душите ни завинаги преплетени?
© Милена Йорданова Всички права запазени