Препускащи коне
Бяхме млади.... Бяхме диви!
Бяхме неразумно щастливи!
Като необуздани коне,
тичахме по тучно, пролетно поле!
Въздухът трептеше от тропот на конски копита!
Очите се взираха във безкрайността!
Какво ни очаква никой не пита!
Пияни бяхме от младостта!
Полека, лека житейското въже се нави.
Поприведоха се гордите глави.
Очите се взират в безкрайната шир...
Ослушваме се за шум от копита
догонващ ни изподир!
Но пак е устремът в душите!
Безкрайността е във очите!
Не ни е пролетно полето,
Но бие пак във бяг сърцето!
Табунът пак в полето си препуска!
Вярно! Мирише на сняг!
Въжето на живота не се отпуска!
Но ние чуваме зад гърба си млад конски бяг!
Знаем, че други са безумно щастливи!
Че мятат волно конски гриви!
Че полето се опива от шум на конски копита!
Колко въже ни остава? Кой ще ти пита?!
Душите ни са все още млади и диви!
Все още мятаме разкошните си гриви!
Познаваме полето в пролетен цвят!
Ще го опознаем и всред белия сняг!
Ние сме това! Препускащи коне!
Нищо не може да ни се опре!
Никой не може волният ни бяг да спре!
Ще си тичаме така
до като ни стигне смъртта!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Маргарита Ангелова Всички права запазени
