Претопяване
Претопяване
Онемях от крясъците след Надежда.
Оболях - в изкълчено от вкопчване сърце.
Размивам се – тъгата радостта разрежда,
слепея от взиране в мъглите (от дете).
Сега крепя на рамо, место птица бяла -
уплашена от мъдростта си сова и
една, прегърбена лъжица (никога не яла),
роптае – не иска да умира „нова”.
И мъничко усещам че съм оглушала –
дали защото поривите удуших,
или – сърцето да не чувам, като ги опява –
"тури му пепел!" – нали се умирих!
Премного бе щастлив, премного,
най-краткият, любовен стих –
издъхна – задави се от толкоз „много” -
и с проза безглаголна го смених.
Претопих се – не ми отива да съм златна.
(а дълго златни люспици пресявах)
Удавник – един лодкар откупи ми платната,
а как дълго, дълго котва закривявах...
Тежина съм – просто кръглина олово
(а не ставам за куршум)
днес – за целувка с дъно съм готова.
Завой съм – по безлюден друм.
И някаква досада в мен гнезди –
какво ли в полога си мъти?
Там „почиват” запъртък-звезди –
Чувала съм... (много пъти)
как Надеждата от нищото се „люпи”.
Едничката бакърена звезда е Тя -
не би могло небе, да я захлупи.
Но как оловото в бакър да претопя?
Не, не държа на този огнен цвят,
но трябва с нещо да я напоявам...
че тя, Надеждата, вирее в жаден свят –
затуй – от олово на бакър ще ставам.
Ренета Първанова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
