Съблече черния си шлейф нощта сънливо,
а утрото, обвито в огнен лъч, красиво засия.
А той така сломен, преглъщаше сълзи горчиво,
и само споменът във вените му затрептя...
От приказките беше сътворена, изящна мъничка бреза..
За него беше дъжд проливен, понякога дъга....
И къпеха се двама във греха, с последните лъчи на залеза.
Но вятъра ги разпиля грижливо, довявайки след себе си тъга...
Превърна се поетът млад във свещ, изгаснала в прегръдките на фея....
Безсмислен, жалък и свиреп, в очите му обреченост, душата завладяла....
И цялата му същност, тъй грозно изиграна, прелива от любов към нея!
И само да я зърне пак, така прозрачно бяла, не ще помисли за раздяла!