Разказват имало в света страна, дето стават чудеса.

Там един се с дяволите бори, друг пък - драконите гони,

довчера, ей, стърчеше остров див, пуст, мрачно мълчалив,

днес пък има град голям, с чертози, кули и със храм,

там са хората богати, живеят не във хижи, а в палати...

В този град - чудо под небето, старец разгневи морето,

после укроти го със ръка и разказа приказка една...

Приказка за богове, за свършека на светове и как

Богинята на любовта, безмълвна, от човеците се тя отвърна,

скри се нейде във простора, далече от съдби и хора...

В миналите времена, някъде на Изток ще да е това,

живяла волно и с охота лисица рижа, огнеока...

Всъщност било това жена с дивна красота,

но в света човешки се явява като Дивата на любовта

в образа на мъничка лиса...

И каква е мила, закачлива, и флиртува, и е дива,

във очите с огнен плам, днес е тука, утре - там,

пее песнички цял ден, следва теб, а после мен,

и едничко иска тя - да научат хората в света

как да помнят любовта...

Някъде било това, живели двама - мъж с жена.

Живели в разбирателство добре, имали храна, подслон, дори кутре.

Работата им споряла, ден след ден, Богу хвала...

Но съдбата им била да посрещат във тъга

утрото без детски глъч и суетня.

Ала случило се тъй по жътва, тъкмо взело да се мръква,

мъжът се връщал у дома след работа в полето морен

денят му бил обаче спорен. На прага що да види - в торба

нещо мърда, рита със крака.

Във вързопчето дете, момиче със сияйно личице.

Дар от бога ли е или прокоба! Дали Небето има сгода

с тях тъй да си играе, или вече благо им вещае...

Погледнал той в очите на детето и мигом боднало го във сърцето,

да, гледал той сега, в очите свойта дъщеря,

лелеяна, обичана, желана, в лунна светлина обляна.

Тихо влязъл в къщата си той. Във вечерния покой

разказал всичко на жената какво намерил пред вратата.

Буйна радост ги понася, нощта се сякаш от фанфарен звук оглася,

плачели, ридали, на боговете дарове предали,

от сега, та чак до края на света, не ще живеят вече в самота.

..........................................................................

Шестнайсет пъти още вишните цъфтели, откакто вечерта

видели я пред входната врата. Живели те доволно, сигурно, сговорно.

Момичето превърнало се във мома - дивна като светлина.

Сякаш не била девица, а прекрасна лебед-птица,

плеснал със крилата, волно литнал над водата...

Там във края на селото ромоляло кладенче дълбоко.

Имало и вишнево дърво. Събирали се млади, стари,

хем свят да видят, хем да бъбрят със другари.

И не една мома, отишла с менци за вода,

попадала в прегръдките на любовта...

Било, когато вишните цъфтели. Облечена в одежди бели

девойката добра отишла, за да донесе вода.

На извора пък смях и глъч, задявки и шеги без жлъч,

хората с охота празнували раждането на живота,

посрещали те пролетта с букети и цветя.

Сред тълпата се юнак въртял, но внезапно взел, че спрял,

сякаш гръм го е ударил, дъхът гърдите му запалил,

сърце му спряло чак, че заблъскало със сила пак...

Девица със неземна красота, нежна утринна роса...,

право да ти кажа, брат, душата се обърнала във змей крилат.

Ден минавал, друг дошъл, червената лиса по начин зъл

във окови сърцето му обвила; любовта е дива сила,

хем крила ти дава, хем изгаря, и не знаеш как тъй става

да забравиш брат, сестра, майка и баща,

но горко на онзи, който не познае любовта....

И тъй нашият юнак изведнъж превърнал се в чудак,

не спи и не яде, слабее, вода не пие - все линее,

денем ходи - сън сънува, нощем мисли - блян бленува...

Все това девойче му в главата, дума не мълви устата,

и те ти на, застанал там пред нейната врата.

На портата потропал и застинал, да чака миг е сякаш век отминал.

Най-подир се нещо там отваря и някой го учтиво заговаря:

„Как си, драги господине? С какво можем да помогнем, в Божието име?"

„Срам, не срам, дошъл съм в сърце с товар голям,

искам ваш'та дъщеря да бъде моя обичана жена!"

„Чакай, момко, спри сега, това не бива да е глупава шега!

Ти добре ли си помислил, как нещата си размислил?

Това е избор - тежък вот, клетва е за цял живот.

Тя не ти е ръкавица, от ръка да я свалиш, след като я подържиш.

Щом се тя при теб вести, да не се разкаеш ти!"

Паднал момъкът в краката, ничешком целунал и земята.

Вдигнал блеснали очи, тихо промълвил в сълзи:

„Какво говориш! Туй не можеш да оспориш -

та зарад девойката прекрасна, в душата моя страстна,

готов съм тия дни да ида пеш зад триста планини."

Усмихнал се бащата леко. „Но защо тъй далеко!

Тя е близо в този час." Момъкът погледнал я в захлас.

В къдрите й - месец грей, на чело - звезда светлей.

Където ходи, сякаш пролетта със нея води,

денем всичко озарява, нощем всичко осветлява...

Сватба вдигнали за чудо, играорци водели хорото лудо

седнали те най-подир със сватбарите на пир.

После в скромното легло, постлано с новичко сукно,

легнали за първи път младоженците да спят

И девойката чудесна, без да чака, син понесла в тази нощна тишина.

И ето ти на теб - беда. Вишните цъфтели пак, чакали дете-юнак,

но щом времето за раждане дошло, никой не разбрал защо,

момичето в родилна мъка плановете им обърка

страшно се огънало, жилите опънало,

започнала да стене и предала богу дух без време...

Събрали се и млади, стари, каели се и ридали.

Момъкът пък изумен, стоял кат' камък вцепенен.

Не можел той да разбере какво иска туй Небе,

сякаш някаква игра играе, нещо гнусно във въздуха витае

злобен ненаситен дух, разби живота му на пух.

Грозно грака нейде в мрака птица, мъка, все едно къртица,

рови, дялка му душата... На жена си той прегърнал е снагата,

чака тя да се събуди, гали я, говори мили думи...

тъй ден ли, два, седмица дори, че кой веч' мож' ги преброи!

Но очи засмени сега навеки са склопени...

Хората от селото дошли, не смеят да повдигнат те очи.

Но тъй законът повелява, умрелият във гроб се сваля,

душата му покой да дири, да не бродят наоколо вампири.

Затуй те били решили, сложили я във ковчег и го насмолили,

погребали я в корените на дървото - вишна в края на селото.

Девет нощи, девет дена, момъкът не се съвзема,

дъжд вали, вятър вее, той на гроба, блед линее,

ум загубил си от мъка от внезапната разлъка.

Девет дена, девет нощи - заприличал на светите мощи,

плаче, страда и тъгува по загубената си съпруга...

Черен гроб край старото село, в корени на вишнево дърво.

Приседнал там ридае мъж. Появила се лисица изведнъж.

Имала тя цвят червен, поглед - сякаш с огън натъкмен.

Приклекнала в тревата, подпряла с лапичка главата.

Удобно тя се настанила и с човешки думи промълвила.

„Кажи ми, момко най-прекрасен, днес защо си тъй нещастен?

Светът е толкова красив, а ти си смръщен като ден мъглив!"

Вдигнал момъкът глава, погледнал огнеоката лиса.

Чувал бил за нея - небесната любовна фея,

сред хората явявала се тя, дарявала им любовта...

„Скръб, печал ме днес изгаря, че животът се затваря,

няма бъдеще за мен, ще легна скоро в гроб студен."

„Защо тъй думаш - нима не чуваш, птиците навън

в прослава на Живота пеят песни, вдигат шум;

всичко идва на света да възпее Любовта!"

„Любов ли казваш, какво се тука мъчиш да доказваш!

Любовта за мен умря заедно със моята жена,

не мога вече да обичам, на друга няма да се вричам,

какъв смисъл има да живея, без любимата ми няма да успея...

Заедно със моята жена Любовта си тръгна от света!"

„Хей, човече! Спри се вече" - на лисицата проблеснали очите.

„Любовта е чувство, дето малко общо има със сълзите,

Любовта е спътник и другар, понякога прилича на товар,

но тя е и по пътя ти светило, на духа човешки е мерило.

Тя не е клетва за страдание, а в живота трудно възпитание!

Човек сам си носи любовта, със душата своя, не с плътта,

тя го учи да разбира, къде да тръгва, де да спира.

Да избираш тя ти дава сила, без страхът кураж да смила!

Да обичаш благородно, да се жертваш самоволно,

долни страсти да бледният, да обичат тъй - богове умеят!"

Младият отвърнал само - „Свърши се!", плюл през рамо.

Червената лиса гледа момъка с тъга.

„Слушай, сърцето ми ти трогна, искам с нещо да помогна.

Нямам власт да отворя черната зловеща паст,

не мога твоята жена да я върна от смъртта.

Но мога, ако искаш ти, да накарам душата й да долети.

Двамина ще сте вий отново, няма да усещаш ти олово

в сърцето твое наранено, ще е като обновено.

Твоята жена-душа, ще бъде с теб до края на света.

Хубаво си помисли, дали да се при теб вести!"

Момъкът рязко се изправил и дълбок поклон направил.

„Ако ти законите природни спазиш, не можеш мене да избавиш

от страшна мъка в самота, друга не мога да обичам аз жена.

Но ако можеш тъй да сториш, каквото искаш с мен ще договориш,

да върнеш моята жена - роб ти ставам ей сега!"

Дъх горещ почувствал той и унесъл го покой...

Душата на девойка бяла, на рамото му си седяла.

Сякаш в друга стая нещо си снове, усещал своята жена с дете.

Бурна радост го обгръща и към дома си се завръща.

Толкоз време бил навън, за първи път го хванал сън.

.................................................................................................

Отново вишните цъфтели, странници вестта донели,

черен гроб накрай село, в корени на вишнево дърво,

гробът прясно бил разровен, върху него - труп разпорен.

младеж някакъв си бил, с кама се във гърди убил,

с ръце си гроба бил разровил, после взел, че се разпорил....

Дълго хората говорят, какво ли друго пък да сторят,

как младият човек, не прежалил той жена навек,

бавно в мъка полудял, дори пред този грях не спрял,

отишъл гроба да отвори, своята жена да моли,

при него да се върне тя, но сам посрещнал той смъртта...

Единствено лисицата червена, скрила се дълбоко засрамена,

тя едничка в този свят, знаела за нещастния обрат.

Момъкът отишъл там, да измоли поне за миг да бъде сам.

Дето стане, дето седне, чувството, че друг присъства тегне,

не можел нищо досега да свърши някак в самота.

Забравила лиса червена, любовта и друг образ взема,

да страдаш също значи да обичаш, не може едното да отричаш.

Любовта даром се не дава, тя се бясно отстоява.

Оттогава досега никой не е зървал червената лиса,

скри се нейде във простора, далече от съдби и хора...