Приказка за началото на света

В началото била Бездна, пустош, никому полезна.

От прах и скала създала се Земя, тя мигом родила огромна Вода.

Грозно било, някак, и празно, с две думи да кажем - място най-омразно.

В тази мъртва тишина отекнали веднъж магически слова,

имали те страшна сила, накарала вода да се отлива,

показала се сушина, в небето яснала се синева.

Слънцето се появило, над Земята в блясък се обвило.

Щом го зърнала Земята, усетила копнеж в душата,

любовта клокочела в сърце й диво; море надига се бурливо,

блъска, лей вълна подир вълна, на късове разбива яката скала.

Тъй Земя не издържала, Слънце във прегръдка да поеме пожелала.

Скочила нагоре в небесата и... насред скока застинала, горката,

Магията накарала я да застине, от слънчевия огън да не погине.

Така се появила Планината - вечен полет на душата...

Магията така решила - Земя и Слънце с рожба надарила.

Това първо живо същество Дракон се нарича то.

Раждало се на земята, но живее в небесата,

закърмено с магия, във плът било то огнена стихия.

Не познавало добро и зло, било свободно същество,

мъдър бил, без да знае, безумен - без да го желае.

От Пустотата черпел сили, в речта си нямал думи мили.

Да видиш змей е грозно нещо, от дъха му става ти горещо,

дълъг люспест врат, очите - жълто-черни, чудовищна гад,

зловеща рожба на Безвремието, говора му - речта на Сътворението.

Но виждал ли си друго по-красиво от двойка дракони игриво

в устрема си към небето да прелитат през морето в сутрешното зарево!

Виждал ли се как се вият на кълбо, изплетено в любов и ярост,

което не познава младост, нито пък дълбока старост!

Някога в света огромен се радвали два змея на живота волен,

били те силни, млади, здрави, над морските скали играли.

Веднъж попитала го тя: „Кажи, съпруже, във света

какво обичаш повече сега - живота твой или мен, ламя от сой?"

„Живота" - той казал, обърнал се, не забелязал

как тя се ядно свила, обидно станало й на ламята дива.

А на сутринта във лекия туман, останал бил в гнездото сам.

Дълбоко наранена тръгнала ламята, изчезнала от небесата,

крилата й били товар, превърнала се в земна твар,

започнала живот наново, загубила Магическото слово,

поискала да разсъждава, взел Страхът да се явява,

как да бъде по-богата, по-сита, знатна на земята.

А драконът, самотник в мрак, казал истината, все пак;

така и не схванала ламята, че животът му бил тя самата...

Потомците на таз ламя, човеци се зоват сега.

Видим ли нещо непознато, разсъждаваме надълго и сърцато,

мислим си - дали пък ще загазим; затуй и драконите толкоз мразим.

Драконът веднъж решил да опита някак си да бъде мил,

скъп дар да поднесе, в едно със драконовото сърце.

Какво да е това? Измислил - ябълка на младостта. Тръгнал ябълка да дири,

но трима братя със секири, тъй рекли, и главата му отсекли.

Това е истината, драги, днес размахваме тояги, браним нашето имане,

мислим за закони относно вещното държане,

а някога били сме дракони свободни, реещи се в небесата...

Ако ли случайно видиш сред тълпата някой грозноват

с очи черничени да точи врат, ако някой тихо приближи

и в ухото изръмжи: „Ти ли си мойта чудовищна гад?",

туй да знаеш е живота свой търсещ змей крилат...