Приказка за смъртта

Кървава песен подхващам все

за невинно момиче,

някога беше с душица добра,

с голямо сърце и глас като на птиче.

Беше усмихната винаги тя,

ходеше всякога в бяло,

тъй чиста, красива, сякаш сълза,

беше капка свежа роса, роза красива поляло.

Със смях тя посрещаше всяка тъга,

всяка нелепа несгода,

светло бе вечно в тази душа –

нямаше ни лъч тревога.

Силна бе тя някога преди,

но отнеха нейната мощ -

на близки хора зли очи,

кълняха сякаш всяка нощ.

И в ден един - така красив

тя ада сякаш опозна,

викаше я порив див

и зовеше я смъртта!

Тъй я беше страх горката,

цялата гореше,

всичко в нея оковала самотата

и сърцето й кървеше.

Черно сложи на лицето

и на свойта млада гръд,

но държеше я това, което

„обич” викат по света.

Сълзите й нощ и ден горяха

нейното восъчно лице,

хора близки думи зли зовяха

и убиваха самотното дете.

Викове, обиди, удари видяла даже

и се молеше на Бога свишен

нея с гръм да я накаже,

но не се смили над нея той.

Плач зловещ като мъртвешки вой

всеки ден изпълваше дъха й

и се пита вечно „Кой

ще убие младостта ми?”

Мина време, любовта

още я едва държеше,

за мъничката ръка

милваше я и крепеше.

Но веднъж не издържа -

взе бръснача и написа

по мъничката ръка:

„Бог ме бил така орисал.”

Алена магия я обзе

и тя падна на земята,

че живота си отне,

но спаси си, знам, душата.

Щом видяха мъртвото дете,

се разплакаха звездите,

никой нея не можа да спре -

нито братята, ни сестрите.

И я сложиха във гроб,

в бяло цялата обвита,

а любимият й вечен роб -

с пръст видя я той покрита...

И заплака тихо той,

виждайки я тъй студена -

бе загубил я във бой

срещу глутницата озлобена.

Тъжна беше – спор няма,

но спокойна във тъгата,

в бяла хубава премяна

спуснаха я във земята,

а лицата каменни забравиха,

че някога било е.

Близки хора я убиха

и заровиха, уви...

Млада беше, дяволита,

пълна със мечти,

но той нея и до днес оплаква

и кърви сърцето му,

на вратата я очаква,

остаря лицето му,

а тя бе тъй млада, както тогава -

ненавършила пълнолетие още,

за някои тя остана такава,

а други мразят я в дни и нощи,

но духът и красив пак се скита

и пази принца от болка,

даже да беше с ковчега зарита,

душата й в него не беше!