Пристанище
В началото
на Щастието
беше Ти-
стихийно бедствие;
човешко обещание.
Бе сбрал успеха
на усърдните си дни
и търсеше
(за себе си и тях,)
пристанище.
Да,
корабът
със белите платна
създаден бе
да акостира, плава
и отплава.
Шуми и плиска се
човешкото море.
Над дъното си
в края си застава.
А,
Аз и Ти,
обикнахме солта
в картината на битието.
Това е.
Рамката мълчи.
Същественото,
казват,
се усеща
със сърцето.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени
