Присъда
ПРИСЪДА
...И ето ме с камъка, с който сме свързани двамата –
пъплим полека нагоре по стръмния скат...
Ако не помните кой съм, каква ми е драмата –
Зевс бе осъдил на мъки Сизиф.
А Сизиф ми е брат.
Всъщност всеки е малко Сизиф и за нещо – наказан,
жребий на всеки е къс непокорен гранит,
с който е длъжен нагоре по хълма да лази –
право към слънцето, спряло в самия зенит.
Тежък е камъкът, който търкаляме в дните –
всеки към своя си връх и по своя си склон.
Няма пътеки нагоре, пълзим през мъглите,
в кръв са нозете ни, в пот са челата, смехът ни е стон.
Само че аз и скалата ми странно се движим по склона –
аз ли избутвам проклетия камък към острия връх,
той ли, противно на всички природни закони,
бърза, търкулнат нагоре, и влачи и мен до без дъх...
Чакай, проклета скала!
Ти препускаш сама, устремена
пряко легенди и митове горе към хребета гол.
Ти си ми жребий, съдба и присъда и влачиш и мене,
там, дето голият връх в синевата чело е забол.
Ти си ми участ горчива, неспиращо вечно движение,
ти си вълната, помела по пътя си вечен и мен.
Долу ли слизам, щурмувам ли хребета – няма значение.
Път и стремеж са животът и всеки мой ден.
Знае Сизиф – и да стигне до билото голо,
подлият камък на равното няма да спре укротен –
с трясък и тътен ще хукне скалата отново надолу
и ще се сбъдва присъдата –
век подир век, като ден подир ден...
Знае Сизиф!
Аз не зная, задъхан нагоре към билото,
слиза ли някога пак към началото този живот,
или, повлечен на своята странна присъда от силата,
стигнал до гребена,
няма да тръгна от там по небесния свод.
Чакай, скала!
Аз не бързам да стигна със тебе високото –
поривът също е тежка присъда. Не бързай, скала!
Остави ме да спра! Аз отдавна мечтая да сбъркам посоката.
Ти върви!
Аз ти давам душата си – тя е с крила...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
