Приюти ме....
Събери ме в очите си, приюти....
Ако искаш, на две раздели ме,
умножи ме отново в сбогувания,
намери ме във шепата топли сълзи.
Математика... любовта не познава,
само събиране знае, едно плюс едно,
и по две умножава в утрото светло,
никога не разделя, дори и по тъмно.
Прости събирания на изгрев във залез,
изригващи винаги в две любими очи,
денонощно върти се махалото-обич,
пак е красиво, а понякога малко боли.
Виждаш ли, от обич прелива водата,
така безширно, безумно обичай и ти.
При теб ще се връща винаги лятото,
небето ще те измие със дъжд от сълзи.
Недей... не ме сбогувай в очите.
Събери ме, не разделяй на капчици.
С много нежност те любих във нощите...
приюти ме, река съм във свойте посоки.
Приютена, душата ми по-малко ще страда,
като клонче, откъснато рано на пролет,
ронещо белият цвят в океана...
преплуван само със птичият полет.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
