Веднъж, когато небето
бе погълнато от тягостен мрак,
звездите тежаха
и луната омайваше със своя чист цвят,
аз погледнах през черния прозорец свой,
бях роб на мислите си
и в съня си нямах и капка покой.
Тогава я зърнах - моята съпруга,
захваната в мрежата на студения простор,
рееше се също като пеперуда.
Крилата й обаче бяха някак реални,
не като онези, с които често я обрисувах,
моите бяха вечно нетрайни.
И за миг аз отново почувствах нежната ласка
и любовта, която никой друг не откри,
във нейните бистро сини очи.
Те бяха закрити сега от някаква злоба,
завладяла душата й като отрова.
Понечих да премахна преградата
между мен и вечната любов,
за да чуя гласа й, тъй нежен и чист,
който ме положи в смъртния ми ров.
© Djani Всички права запазени