Прокуден стих
Бяха лепкави думите, като кал,
като черен топящ се асфалт...
И се дишаше тежко.
А той беше красив и неистово бял,
бе с дълбоки очи, напоени с кобалт,
моят стих...
Беше грешка,
плод на чужда любов,
незаченат от мен.
И прогоних го грубо.
Вместо с тих благослов,
с "ти си чужд" унизен
той си тръгна, изгубен
в тази лепкава, давеща кал
и асфалт разтопен.
И дори не погледнах
този стих непокорен и бял,
пренебрегнат брутално от мен,
как изчезна самотен и бледен.
като черен топящ се асфалт...
И се дишаше тежко.
А той беше красив и неистово бял,
бе с дълбоки очи, напоени с кобалт,
моят стих...
Беше грешка,
плод на чужда любов,
незаченат от мен.
И прогоних го грубо.
Вместо с тих благослов,
с "ти си чужд" унизен
той си тръгна, изгубен
в тази лепкава, давеща кал
и асфалт разтопен.
И дори не погледнах
този стих непокорен и бял,
пренебрегнат брутално от мен,
как изчезна самотен и бледен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Веселинов Всички права запазени
