30.01.2011 г., 15:29 ч.

Пропадане 

  Поезия » Оди и поеми
592 0 0

Вали, с месеци вали.
Дъждът ума ти замъгли.
Пороен и студен,
той държи те в плен.
Но не - не е дъжд обикновен,
а от твоя болен мозък сътворен.
Ти виждаше преди красота във всичко,
представяше си как се рее
и младее и света владее...
Превръщаше с въображението си пъстро -
всяка бодлива къпина в бляскава картина...
Ах, колко отдавна беше това,
колко отдавна грееше като звезда.
Сега си просто човек
без мечти и цели...
просто човек
без всякакви идеи смели.
Дъждът спира,
но и твоето сърце замира...
И ти потъваш тъй дълбоко,
мислейки си, че е тъй жестоко...
Но почти всичко има своя край,
а твоят край изобщо не е рай.
Студът нахлува в болното ти топло тяло,
което, вярвай ми, любов не е видяло...
... и така ти отиваш си,
пропадаш,
за нищо ти не мислиш си...
съжаляваш сърцето си, изпълнено с празнота...
И дори не помниш мига,

в който поднесох любовта,

вече унищожена от безнадеждността...

© Алекс Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??