Прошка навреме
Доскоро си вменявах, че съм луд,
щом всичките ми блянове трепереха.
Далѝ от твоя страх или от студ,
смразѝл те от реалност във химера.
И в този свят, до ужас погрознял,
душата ти сред мрака ярко светеше.
За миг дори не се поколебах.
Отвътре я прегърнах със сърцето си...
Но после се намръщиха съмнения
и чувствата издишаха отрова,
а фалшът ти с любовни намерения,
обидата облече в яд и злоба...
Гърбът ми заприличал тъй на сѝто
от раните на "вярност по човешки"
пресял е колко много ме обичаш
и аз доколко, всъщност съм ти грешка...
А моята любов се отегчи.
Разбитите надежди ме задъхаха.
Неспящите ми взиращи очи
във мъчната ти липса се излъгаха.
И някой ден дано да си простя,
без думите на жалната си лирика,
преди да се завия със пръстта
и с вино, и сълзи да ми преливаш...
©тихопат.
Данаил Антонов
06.08.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
