Прощално писмо

Затварям очи и те виждам,
на входната врата застанал 
и вперил поглед в мен.
Какво желаят твоите очи
да споделят с мен?
Не мога този шифър сложен
да разчета и разбера.
Нима за теб са думите излишни?
Не мога вечно все при теб да идвам
и ти безмълвно да ме гледаш.
Ще те запомня на вратата - там,
последния път, когато нежност
изписана бе на лицето твое,
последния път, когато аз
дойдох при теб! Но вече не!
Избирам себе си пред теб!
Избирам да живея
далеч от теб, от твоите очи.
Ще ги забравя аз,
но може би след време.
И когато пак се срещнем,
пожелавам си към мен да се обърнеш:
Обичах те, но ти не го разбра.
Това желая аз за теб -
за своето мълчание
цена висока да платиш.
Но не, ти нямаш сърце туптящо,
а студен гранит в гърдите.
И нека тази, която го превърне в прах 
и те накара да говориш,
никога да не изпита нуждата
да стои далеч от теб.
Аз искам да съм с теб,
но ти не ми остави избор.
Ти едва ли някога ще разбереш
какво е да избираш 
между живота и смъртта!
За мен ти си смърт, окови,
в които сама се оковах.
Всеки път сама ги исках,
закривайки света пред мен.
Животът - това е всичко онова,
което е далеч от теб!
Аз никога не ще обичам,
когото и да било друг.
Защо ли? Всички те са като теб - 
обичат себе си и никой друг.
Ще те помня,
но не за вечни времена.
Докато си в сърцето,
ще властваш и в ума.
И някой друг ще те измести,
и пак историята стара
ще се завърти и повтори.
Сега ще те запомня с усмивката,
която в стаята ми подари,
с очите, дето всеки път
изгарях аз да видя!
И няма ти да ме целуваш,
и няма аз да бъда с теб!