Простих ли...
Дори небето някак отесня.
Не ме побира във сърцето си.
Пространството се раздели
с предела на мечтатите ми.
Оскъдно слънцето блести
и някак си далечни са лъчите.
Лазурието, палещо звезди,
в душата ми не ще да свети.
Прескърбно сивото небе
тежи в душата като рана.
А аз зад четири стени
се стапям, свещ запалена.
Изгарям всички доброти,
които са ме водили в сърцето.
А нечие изречено "Прости"
ме върза да простя за всичко.
Простих ли, Господи, ала кому?
Защо тогава мъст душата търси?
И неизбродните добри звезди
в небето ми пак ронят сълзи.
Подобно роза в залез тих
горча сама на себе си в съня си.
Боли ме. Страшно ме боли,
че без вина сама се разпнах.
Да можех само времето да върна.
И онзи миг да заменя...
Ала душата ми сама посърна.
А аз... исках само да простя.
Не ме побира във сърцето си.
Пространството се раздели
с предела на мечтатите ми.
Оскъдно слънцето блести
и някак си далечни са лъчите.
Лазурието, палещо звезди,
в душата ми не ще да свети.
Прескърбно сивото небе
тежи в душата като рана.
А аз зад четири стени
се стапям, свещ запалена.
Изгарям всички доброти,
които са ме водили в сърцето.
А нечие изречено "Прости"
ме върза да простя за всичко.
Простих ли, Господи, ала кому?
Защо тогава мъст душата търси?
И неизбродните добри звезди
в небето ми пак ронят сълзи.
Подобно роза в залез тих
горча сама на себе си в съня си.
Боли ме. Страшно ме боли,
че без вина сама се разпнах.
Да можех само времето да върна.
И онзи миг да заменя...
Ала душата ми сама посърна.
А аз... исках само да простя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
