Да бях летял толкова високо,

колкото ми криле държат по-високо,

дъхът ми не би секнал така,

както ангелският звучен глас замрази го!

Да бях живял толкова дълбоко,

дълбоко пропит във вековете,

не ще бъда никога способен,

като твоята младост аз да имам!

Да бях вятър повял ти бих,

повял стихове любовни, но не съм!

Може би е просто сън,

дълбоко вклещил безкрайните души.

Да бях вълна, плиснал бих,

да намокря засмяните коси.

С дъх на Атлантик,

с песента на раковина.

Божество да бях,

бих изпепелил,

бих премахнал всичко друго!

Само твоят изгрев бих оставил,

да управлява оглушителната тишина.

Поет да бях, поема ще напиша,

ще възпея, ще опиша,

ще живея и ще дишам,

само в тебе ще се взирам!

Адвокат да бях,

виновен ще пледирам,

виновен пред тебе аз съм,

виновен, че се спрях пред погледа магичен,

виновен, че позволих си него да обичам.

Дърво да бях, ще раста,

ще раста под прозореца бял,

ще нося пролетния полъх,

ще те приспивам с песен от листа!

Ала аз съм просто човек.

Човек себичен, черен и излишен.

Човек, обречен на човека.

С човешко прости мечти и страсти.

Кажи ми ти, как? Би ли?

Би ли ти на такъв човек простила?

Би ли му казала- "Стига!" ?

Би ли любовта убила?

Да, бих бил Вселена,

да, ще изкача всичките звездни манежи !

Но аз съм просто човек, човек търсещ човека,

човешкото аз търся в копнежа.