- Защо умираш, мамо? - не попитах.
В прозореца вилнееше небе,
дълбоко като есенна молитва.
Бях възрастен. На двадесет и две.
- Защо умираш...? Хапах си езика.
Тържествено-мъжествено мълчах,
защото нямах смелост да попитам.
И бях спокоен, колкото не бях.
- Защо умираш, мамо? - те попитах
накрая. И от яд се разревах.
Ти се усмихна със сълза в очите.
Отгоре Господ палеше звезда.
2010
© Павлина ЙОСЕВА Всички права запазени