Звън последен в този час
прокънтява и ето го
краят тържествуващо,
обричащ на забрава.
Плаче тебеширът за ръцете детски.
Дъската сякаш в пропаст,
погледите ни събрала, а часовникът миговете последни отброява.
Пред очите ми прашен път,
мъгла закрила лъчите на деня,
а зад гърба венците окачени
и цветята сякаш светулки във нощта.
И сега ние блудните ...