Прозрение
Задъхани, нанякъде забързани,
все тичаме. Нагоре. Към целта.
Ранени са нозете ни от тръните,
пътеката обрасли към върха...
И бързаме по крачка. Ден след ден...
Нали така устроен е човекът.
От раждането му е отредено
към залеза си да върви полека...
И, втренчили очите си в целта,
за простичките истини забравяме.
Пари, имоти... Жалка суета!
Живота си безценен пропиляваме...
Защо ли вечно бързаме. Кой знае...
Успехът е амбиция, мечта...
Съзнаваме на пътя си към края:
човекът всъщност бърза към смъртта...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© ВАНЯ СТАТЕВА Всички права запазени
