Прозрение
Задъхани, нанякъде забързани,
все тичаме. Нагоре. Към целта.
Ранени са нозете ни от тръните,
пътеката обрасли към върха...
И бързаме по крачка. Ден след ден...
Нали така устроен е човекът.
От раждането му е отредено
към залеза си да върви полека...
И, втренчили очите си в целта,
за простичките истини забравяме.
Пари, имоти... Жалка суета!
Живота си безценен пропиляваме...
Защо ли вечно бързаме. Кой знае...
Успехът е амбиция, мечта...
Съзнаваме на пътя си към края:
човекът всъщност бърза към смъртта...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© ВАНЯ СТАТЕВА Все права защищены
