Безкрайна тишина,

часовникът тиктака,

времето препуска - то не чака,

живота си изпускаш

невзрачно в тишина.

Събуждаш се с вик,

от майчина утроба

с вик поемаш ти

живота свой.

Препускаш през живота -

изживяваш го

в блянове и страх. 

Още от самото раждане

се бориш ти със своя страх,

опитваш се да надделееш

над живота

и да проумееш този свят.

И най-накрая пак разбираш,

че  няма смисъл

тук от този ад.

Защо се бориш ти?

Защо живееш?

Когато всичко тук е този страх!

Опитваш ти да разбереш,

какво за тебе е света?

Дали си някой?

Или поредна марионетка

от купа?

Поглеждаш отстрани живота

и не можеш ти да разбереш .

Какво е туй?

Съдба !

Дали ще се дадеш?

Събуждаш се с вик

от майчина утроба.

С вик поемаш ти живота свой.

И знаеш всичко ще дадеш,

но няма просто да се предадеш.