Пясъчно сърце
Луната този бряг целуна рано -
едва дочаках с разтреперани ръце
под звуците минорни на пиано
да си сглобя от пясъка... сърце!
Морето прекосих почти. Засмяна
нагазих в топлите му галещи води,
и като Афродита, в нежната му пяна,
за тоз' живот отново се родих.
Брега достигнах и със шепи сухи
откраднах си от пясъка парче,
намокрих го и тъй, през думи глухи,
превърнах го във своето сърце.
Красиво го изпипах, идеално!
И здраво го направих - да не рухне.
Едно забравих, сигурно фатално -
красиво беше, но отвътре кухо...
Да се усмихна то не ме накара
и да заплача- също не можах...
останала със свойта сляпа вяра,
от самотата не изпитвах още страх...
Но тайно то тъгуваше във мрака,
една-едничка мъка го разтупка -
макар и повече за теб да не заплака,
то не забрави старите си чувства...
Проклето да е туй сърце нечуто,
със него ме наказа Бог за всичко
и до сълзи болеше таз' поука.
Не плаках, ала още те обичах...
**
Ех, този град голям не го разбира -
за него съм момиче със ръце
във пясъка заровени. Не подозира,
че там събирам своето сърце...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любимата Всички права запазени