Пясъчно сърце

Луната този бряг целуна рано -
едва дочаках с разтреперани ръце
под звуците минорни на пиано
да си сглобя от пясъка... сърце!

Морето прекосих почти. Засмяна
нагазих в топлите му галещи води,
и като Афродита, в нежната му пяна,
за тоз' живот отново се родих.

Брега достигнах и със шепи сухи
откраднах си от пясъка парче,
намокрих го и тъй, през думи глухи,
превърнах го във своето сърце.

Красиво го изпипах, идеално!
И здраво го направих - да не рухне.
Едно забравих, сигурно фатално -
красиво беше, но отвътре кухо...

Да се усмихна то не ме накара
и да заплача- също не можах...
останала със свойта сляпа вяра,
от самотата не изпитвах още страх...

Но тайно то тъгуваше във мрака,
една-едничка мъка го разтупка -
макар и повече за теб да не заплака,
то не забрави старите си чувства...

Проклето да е туй сърце нечуто,
със него ме наказа Бог за всичко
и до сълзи болеше таз' поука.
Не плаках, ала още те обичах...

**

Ех, този град голям не го разбира -
за него съм момиче със ръце
във пясъка заровени. Не подозира,
че там събирам своето сърце...