Една истинска история…

Бе променлива и коварна пролет –

след слънце жарко –  нов полярен мраз:

и хора, и дървета, птици в полет

оказаха се в ледената власт.

Отпадаха крилете обледени,

студът превръщаше дъха в кристал.

Останаха, от бурята свалени,

стотици щъркели в капана бял.

Но … още ден и пролетта се върна

с надежди, с цвят и влюбени ята,

усмихна се и с топлина обгърна

дочакалите този миг гнезда…

И закипя животът трескав, буден –

навсякъде – пера и клечетак,

от птичи песни в делника отруден

трептеше въздухът до късен мрак.

Един единствен щърк кръжеше плахо

над празното, раздърпано гнездо.

Бе сам, че някъде стихиите приспаха

в снега единствената му любов.

А в пълните гнезда сред шум и врява

виж, люпят се надежди в светъл труд.

Самотен, често щъркът прилетява

над тях, настръхнал като че от студ.

Поглеждат подир него жаловито

и щъркели, и хора – и дотам.

А дните бързат, времето отлита,

щъркът разбира – вечно ще е сам.

Но чувства той – не бива да остава

гнездото празно – туй е божи ред,

в едно яйце светът се пресъздава,

животът се придвижва по-напред.

И тъй в два дни гнездото попристегна –

намери сродна, сиротна душа.

Как тихичко в гнездото тя полегна

и колко дълго ви се той, кръжа.

Отдъхна си природата щастливо,

 гнездото ръсна с ябълков прашец,

усмихна им се мило, закачливо

и прати им попътен лек ветрец.