Не ми е мъчно за сълзите,
за въздишките нескрити,
за тъгата в гърдите.
Боли ме за мечтата,
за липсата на чистотата,
за вярата, че приятелството е
Божа мечта и че ти бе свята
за мен, тъй както в първия ден,
когато почувствах те близка,
когато ти давах подкрепа,
когато, дори и с умора,
правех така, че ти, приятелко мила,
да бъдеш спокойна, игрива.
Къде се изгубиха, Боже, истинските хора,
къде е доброто, навсякъде всеки е винаги
първо с Аз. Потънали в личността, забравихме
същността и дали още невинна е тя?