Изпитвам нуждата да викам.

Да кресна или да руша.

Да махна си преградите по пътя.

Да успея съвест да утеша.

Да кажа си, че истината зная

и че животът ми тече по план

и че всичкото, което правя

е истинско и не ме е срам

да застана сам пред себе си

и да кажа: "Ето ме.

Направих го, защото трябваше.

Това реших. Съдете ме."

Така бих искал то да бъде,

но не получи се - уви.

Мечти едно са, факти друго

и може би за туй боли,

че се усещам като несретник

мечтал си за разкош,

като идеалист чудесен,

но като изпълнител - лош.

С представите си в чудесата,

че ще успее да подреди

на тежкия живот нещата

като шахматни фигури.

Оказа се, че съм мечтател,

и че се ветрея като дух

на живота в пространството,

очаквайки да остана сух

от буйните води житейски,

заливащи ме всеки ден,

от ураганния вятър,

плющящ, безмилостен

опитващ се да ме направи

марионетка на конци,

която ако избере посока

да поеме негативите си.

Разливам се като вода безплодна,

несътворяваща живот,

а по-скоро давеща и мъртва,

погълнала узрелия плод

на сътвореното с много сили,

на старанията безброй,

на напъните да успея

и реализирам живота свой.

За това ми е желанието да викам,

да крещя и да руша.

Защото не усещам да постигам

желаната от мен мечта.

                  Стефан Цеков