Разговор между щъркелът и неговата съвест

Моята природа е да си летя,
да преминавам морета, била,
да търся уютно и топло место,
където да мога да свия гнездо

Да съм предвестник на пролетта
и символ да бъда, че жив е света,
че има далечни и топли страни,
огромни морета, савани, гори.

Да вдъхвам надежда във плаха душа,
че свят да пребродя, пак тук съм сега.
Тука роден съм и тук занапред
ще се завръщам от радост обзет.

съвестта:

Какво правиш тук, като имаш крила?
Виж как се смалява твойта мечта.
Защо ти след нея не отлетя?
Червей вечно ще има в пръстта.

Така е устроен да бъде светът,
кърлежи нижат се в твоята плът.
За всяко добро да се заплаща със зло,
а низшите се размножават по сто.

Защо се хабиш по някаква гмеж?
Защо разпиляваш своя копнеж?
Привързват ти тварите твойте крака.
Време е да разтвориш крила.

Те гледат нагоре, ти гледаш към тях.
Те бълват микроби, ти храниш се с тях.
Волвокси правят, мутират, клонят.
Анархия вечна е техният път.

Амеби с духовност ли храниш сега?
Клонинги, дето се ровят в торта,
Да се припознават в повърхността?
Коя долна твар заслужава това?

Тук всеки си има собствен урок,
ларвата - да я глътне жабок.
Жабокът да стане пихтиеста смес
на щука в устата - вечеря за днес.

Нима ще оправиш ти тоз долен свят,
където търбух е аршин за богат?
Където на жабата грачният глас
громи тишината и екне в захлас.

Там долу снишават се гладни гърла
и пасти отварят - надушват храна.
Живеят за своето право черво
и нижат на нишка лайно след лайно.

Пиявици впиват се в твоята плът,
упойка ти впръскват с хобота си твърд.
И ненаситно се пълнят със кръв
във надпредвара, кой пукне се пръв.

Не може така ти, скитнико клет,
с краката във блато да бъдеш поет.
Със камък вържи ме, а него хвърли,
размахай крилете и отлети.

Ще те намеря във друга страна,
където ги няма тез хищни жила,
където водата бистри с кислород,
където нормално протича живот.