Разкаяние...
* * * *
Из тръните на моите безумия
сенки хвърлят огнени кристали,
сред върхове на тъмни пълнолуния
пясъчно във мен цъфтят корали...
И в светостта на мислите си в бяло,
в хлад озъбена прегърнал съм душите,
сред стволове колонно в катедрали
почиват върху острието на стрелите.
От нереалните мостОве над морета
закътан дом строя между дъбравите,
нагазил в пълноводието на "Лета",
а мътна е... реката на забравата...
И мислите ми, като жерави през лято,
долитат там, където не ги чувам
и колкото е по-висока любовта ти,
аз толкова по-ниско те целувам...
* * * *
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Желязков Всички права запазени
