Бъркотия... обикновено това следва след много „безполезни” мисли.

И питам се на глас, дали всичко един ден ще се осмисли.

Дали животът ще придобие формата желана.

Или всичко ще остане съдба мечтана?

И докога по дяволите ще играем роли чужди, неприсъщи,

Само за да се почувстваме за миг могъщи?

А когато нощем тъмнината ни обгърне

И светлината своя гръб обърне,

Тогава кой ще лъжем в очите слепи, закърнели,

Истински неща скоро не видели ...

Тогава следва да се позаровим, там, дълбоко в душата скрита.

И да потърсим онази истина за много хора неразкрита – 

че страх ни е да бъдем „истински” и верни на себе си

дори отвътре страстта да ни гори....

Страстта да бъдеш ТИ, да вложиш плам и жар в живота свой,

да правиш всичко с  желание и хъс, да бъдеш своя собствен герой...

Но не – всеки де се бори за чуждо признание,

Без да отчита понякога своето обаяние...

А всеки е уникален, различен, луд, непривичен,

И понякога за обществените порядки нетипичен...

Изричайте го, хора, високо, на глас,

не се стремете да бъдете от  обществото само една дипълваща част...

Дори с цената на усмивки тъпи,неразбрани,подли, мазни,

Не позволявайте да станете на себе си омразни...

Че лошо е да живееш чужд живот- обществено морален,

Всекиму угоден,но понякога за теб фатален...

Отвътре все някога ще те загризка

И от сърце и душа ще ти се прииска,

Да събудиш оназ искрица трудно разпалима,

Дори понякога неразличима...

Искрицата за истински неща, по детски чисти, нереалистични,

Според някои дори идеалистични...

Но какво ви пука, та животът си е ваш и ничий друг,

Правете с него всякакви експерименти на всички напук...

Предизвикайте ги, провокирайте в тях чувства и емоции забранени,

Но оставете след себе си хора към добро променени....

Та... „бъркотията” сигурно никога не ще утихне,

Но ще съм щастлива и страстта ми да не стихне...

Да търся, да се намирам, да се губя отново,

Да се уча да започвам всичко наново...

Да любопитствам,да досаждам дори с въпроси

Като детенце, което за смислени отговори „проси”...