Разплачи се!
Не плача. От доста години съм суха прокоба
на черна пустиня и жадна душа.
Пресъхнах. От кладенец жив станах кътана болка,
а очите в безсъница дирят съня.
Станах главня́ с пукот бързо горяла,
черен въглен, мъждеещ насила в нощта.
Няма дъжд, няма облак, земята е факла.
Бълнувайки жадна аз газя вода...
Да пълзи през окото, на миглите спряла -
нескопосано топла, човешка сълза...
Тук е тихо, пустинята нищо не казва,
само вятър се суче и пясък в кълба.
Ще поседна на камък, изпукал от болка,
ще завия очите си с пусти ръце.
Изплачи се, сърце, само толкова можеш,
нека тук да покълне от сълзи дръвче.
И да крее дори, да разлиства все рани,
спомен някакъв... И на заем живот.
Разплачи се! Осъмнала в черната оран.
Сухи орбити браздят със черен хомот...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Симеонова Всички права запазени
