Ре минор...
Ре минор…
В огледалото виждам понякога
една сянка, една загубена сянка.
Илюзиите не се раждат в мечтите.
Така както мечтите не живеят в забрава.
Нищо повече от думи.
Нищо повече от носталгия.
Нищо повече от мигове неизживени.
Нищо повече от неизказани мисли.
А нова болка ражда се в опита-
Да откриеш лекът на всеки ден.
А умът ми се загубва в тази сянка-
Загубена в забравата, но и в светлината.
Тогава спомените потъват –
в измислените моменти.
Някога преживени във времето.
Там някъде във времето.
Но избягали от този свят.
А преживяванията ни въртят се
като във филм на забързан каданс,
докато не дойде онзи миг…
Когато лентата реши да се забави-
за да те срещне с нещо или някого.
Да те срещне с онова мигновение –
което мечтае да изплува на брега.
Което ще придаде смисъл на всичко.
Кое ще се бори да бъде щастливо.
И макар родило се в ре минор – обича.
Обича лъчите на слънцето, звездите.
Тогава илюзиите далеч са от това
да бъдат мечти. А мечтите не са илюзия.
Те са дела. Те живеят в ре минор-
за да мечтаят. За да се сбъднат.
Тогава сянката в огледалото –
отдръпва се да направи път на лъчите.
Отлита и тя свободна.
И няма да живее вече в съжаление.
Не желае да живее и в други образи.
И вратите на сърцето си отваря-
да живее в музика си. И без да се променя –
подава ръка на светлината.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лили Вълчева Всички права запазени
