Реката
РЕКАТА
Реката отдавна ме чака, тръпнеща лудо -
навън да изтича от старото, тясно корито.
В искрящата хлад се оглеждат и мудно
отмятат виснали клони върбите.
Нагазил в дълбокото, мостът замислено крачи -
към тишината отсреща,чужд за пира на гъските:
в доволство и днес забравили всичко до здрача,
когато в строй ще си тръгнат сити и лъскави.
Пролетта е минала скоро с леките стъпки
на девойка обичана. И само дъхът й
напомня за нещо. И странните тръпки,
къде ли отново по вените хукват?...
Реката е жива, без име, без възраст.
Такава, каквато била е хиляди пъти,
преди удивен да я зърна
след толкова дни на надеждите смътни.
Дочувах гласа й романтично-неясен -
като призивен шепот на вятър далечен.
И тръгвах в пътеки, с неизвестност обрасли,
с участта на подгонен от порива вечно.
Все бързах да стигна, преди да изчезне
магичния зов, който само веднъж ни спохожда.
И само тогава, наистина лесно,
ще бъдеш това, което няма вече да можеш.
Дали съм допускал, че вдишвайки свежия мирис
на водата, за която бях някога тръгнал,
от хладния бриз до последната клетка пронизан:
ще чувствам как тече реката през мен, а гласът й замлъква.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любен Стефанов Всички права запазени
