И седя коленичил пред гроба на моя баща,
и се питам защо трябва да бъде толкова трудно
да се молиш за спомени от отминали вече неща,
а не искаш да видиш лъчите на днешното утро.

И мълчейки, разбирам, че отговор няма за всичко това,
че животът е такъв, какъвто трябва да бъде,
и че всички неизречени много неща
не са нужни на никой за утре.

И тогава, прогизнал от силния дъжд,
ставам и тръгвам незнайно къде...
Знам, че не е нужно да бъдеш истински мъж,
а понякога просто трябва да останеш дете.

И мечтите вече не са онова, което си искал най-много,
и няма огрени пътеки и разпилени от рози листа,
има скръб от изчезнали завинаги хора
и малко, ама много малко тъга...

И вече е утре, и идва поредната крехка надежда,
че всичко най-лошо било е само насън
и че нов път към нов свят ни отвежда,
и че доброто е вътре във мен, а лошото само навън...