Дама дали съм, не зная,

но купих веднъж огледало -

сложих го в неползвана стая,

дори го покрих с одеяло.

След време реших да надзърна - 

себе си силно исках да видя,

с ужас поглед веднага извърнах -

без опаковка съм - как да се  скрия?!

Лицева  безизразност се вижда вяло-

Дамата със рентгеновите очи ще стана,

а рентгеново е и новото ù огледало,

как можах пред него да застана.

Звезда, затворена  във рамка,

гледа ме с безочието на богиня,

сякаш във небето се издига плавно,

а реално е затворена в картина.

Картина ли, о, не, сгрешил си -

това е рентгеново огледало,

по скелета дори се виждат

очертания на нещо като тяло,

нарисувано с контури грозни -

забравяш в себе си поета

и искаш  да изчезне просто,

да затвориш стаята проклета.

Сред декорите декор ще бъда,

овехтял костюм на празна сцена,

на закачалка нека ме разпънат,

там и без това е толкова студено. 

Студено като в рентгеново огледало,

тъгата си оставих да се пръсне,

по костите ми да се разпилее бяла,

а тя  се връща толкоз мръсна.

Поглеждам  повърхност гладка -

Ирис кафяв зад  нея нямо крещи,

видимо измерение на свят-загадка,

а в ръце невидими нюанси държи.