РЕВНОСТ
РЕВНОСТ
Душата ми, любима, те ревнува,
когато си така далеч от мен,
защото знам, че друг те пак целува,
а ти го гледаш с поглед мил, блажен.
Кипи, изригва яростта във мене
и ревността не дава ми покой,
ако го срещна нощем или денем,
ще го убия, мъртъв ще е той!
Докрай умът ми ревността помъти,
с отровен плам тя в мен се разгоря,
макар да се кълнеше много пъти,
че ме обичаш, любовта умря.
Не исках кръв да лея, но сега,
в душата ми, когато гняв бушува,
когато слагаш ми, за кой ли път рога,
не мога на глупак да се преструвам.
Щом ти ме мамиш, вярвай, с тоз кинжал
на смърт сега, любима, те обричам,
ще пробода сърцето ти без жал,
макар и много аз да те обичам.
Смъртта със тебе ще ни раздели,
след тази кървава, любовна драма,
презираш ме, но радваш се, нали,
че пак със него в гроба ще сте двама?
До края на света ще ви преследвам,
където и да идете и знай,
дори и в гроба аз ще ви последвам,
и даже в Ада и в самия Рай!
Почакай, мила, спри за сетен път,
аз моля те с любов неизмерима,
кинжала да забия в мойта гръд,
преди да легнем във земята трима...
24. 10 1992 г.
Кюстендил
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Емил Манов Всички права запазени
