Рисувайки изгрева...
В миг дори звездите вече не греят,
а потъват бавно в сладка забрава.
Къшей по къшей луната погребват
под мантия от цветна коприна...
На изток тихомълком пристъпва зората,
с нежна ръка вълните събужда,
нощният хлад с устни сладки поглъща,
с целувка сатенена поздравява росата.
Лъч след лъч, хоризонтът разцъфва
в пурпурно жълта премяна.
Росните капчици в диаманти превръща,
в бяла магия денят засиява.
Искра, породена от среща очаквана,
докато залезът място на изгрева прави,
разпалва в небето огън нестихващ
от хиляди цветни пожари...
Снопове топлота лицето прегръщат,
очите от мрака нощен спасяват.
В галоп препускат шепнешком мислите...
Събуди се, че отново утро е!
На В. (03.10.2007)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Рашева Всички права запазени
