Рисувам с мисли...
Да те нарисувам искам – с обич,
палитрата на масата до мен лежи.
И взимам част с кокетната ми четка,
пъстрата боичка като рокля ù стои.
Поставям щрих… а после втори…
И уж е цветно, а не виждам цвят.
Ще пробвам този път... и втори…
От спомените вдишвам твоя аромат.
Платното се белее, а пък уж е пъстро.
Започва да ме хваща малко яд.
Оставаш върху бялото така прозрачен.
Само очертанията ти едвам личат…
Как да сложа синьо - символ на морето.
Безпределно е и бурно –
а ти постави граници пред мен…
Така и не успях да ги прекрача,
свикнах да живея с тях през ден.
Жълтото е ярко слънце – влюбено в небето - там блести.
Топлина, усмивка, песен, птици,
а ти разплака влюбени ми очи.
Червено -
ален мак и страст гореща.
Сладки устни, вино, буйна кръв.
Сърцето ми ранù зловещо…
И само рани зейнали личат.
Зеленото е символ на живота,
който ражда се във утрото навън.
А ти погуби моя със охота,
обидите заби във мене като трън.
Исках да те нарисувам само…
Със светли тонове и цветове…
Уви, Палитрата не дава!...
Непростими се оказват рани, грешки, грехове…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангелина Петкова Всички права запазени
