Родина
РОДИНА
Защото става все по трудно в пристъпи ужасни
дванайсти път* да викам името ти във глухите уши на необята,
от урва на урва и от век на век*,
защото – даже лозето си да копая под облаци,
помъкнали към Нищото прокъсани торби,
неизтребими като троскот –
изскачат кокали на свидни мъртъвци
и свири вятърът във тях като в излъскани от мравките тръби,
защото в мен се взират покойници от други полк,
нахълтали по пет на нож във Рая,
защото спрях в очите на новородените да виждам все началото,
а взех единствено да се вторачвам в края,
сега ти коленича.
Родино моя –
дънер кух,
разнищено войнишко одеяло,
нацепен с брадва майчин скрин,
изхвърлен сламеник, подяден от пламъците на димящото бунище,
защо очи от теб отвърна Светият Син?
И те прокле Светият дух?
Не чиниш вече пет пари – не струваш нищо.
По зъберите ти се веят дрипи –
сиротни се разнищиха орловите гнезда,
прокисна виното, а хлябът отдавна няма вкус на свобода.
Какво си ти?
Защо не стига въздухът ти, защо са дълги нощите,
защо денят е къс?
Така горчи ми светлата ти пръст,
че идва ми да си затъкна не гърлото, а небесата с нея.
Да сторя кръст на бащини ми двори,
на майчиното облаче ле бяло,
на песента, която хърка в мен с прерязана душа –
и все опитвам да ви я изпея…
Не бих понесъл със собствените си ръце
към вкоравените ти устни да поднасям парчето смъртно огледало,
да къпя твоя стинещ труп – и да ловя дъха ти сетен.
Родино моя, ти си моят клуп,
от тонове страдания изплетен.
–––––––––––––––––––––––––––––––
* – Вазов ("Опълченците на Шипка")
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
