Исках да скрия и малкото любов.
Да открия нещо ново.
Да започна нов живот.
Продължих самотно към стъкления ров.
Когато паднах,
Беше късно да бъде чут моят зов.
Сама в празнотата,
Потънала в прах,
Исках нещата да се подредят така.
През този ров течеше и река,
Река от кръв пропита от стари времена.
Понесох се през нея без никаква посока,
Само с тази празнота.
Хванах се за самотата,
За да спася своята душа.
Успах си сетивата за красивите неща.
Оставих суетата да измести любовта.
Сега изтласкана вече на брега,
Затворих се в колиба от слама,
Разрушена от първата по-мощна вълна,
Идваща от моята страдаща душа.
Мрачно е в сърцето.
Няма го съня.
Търся те любов необятна.
Това е моето проклятие за вечни времена.