Ела, не си отивай сама, не плачи;
 поднасям ти роза красива, греховна.
Вземи я, не бой се, тя няма бодли -
мъртва нежност, отвара любовна -
вземи я, не казвай нищо, мълчи;
 вдъхни аромата ù, тя е отровна.

Недей, не искам, не мога, махни се.
Не трябва, вярно, опасност не пише,
 ала не бива, не искай, не настоявай още -
красива е, да, но не се вижда нощем...
Със мили думи лъжовни не ще ме омаеш,
с красота мимолетна не ще ме смаеш.

Красота няма в листата тъмно червени,
 те са само обвивка, воал на изящна душа.
 С очи не можеш да видиш, не можеш да чуеш - листата са неми,
 колко прекрасна, колко омайна отвътре е тя.

Не виждам, не чувам, аромат не усещам,
 не мога да дишам дори от сълзите горещи.
Ти безумна си, роза с душа -
какъв дявол внуши ти това!

Ала защо тъй студено ти всичко отричаш?
 Не огън, а лед са тези неловко прикрити сълзи;
 знам, че искаш да ми вярваш; знам, че вече ме обичаш.
 Виж, розата започва да вехне, убиват я твоите думи лъжи.

Ах, нима аз го направих?! Тя наистина умира!
Наистина ли съм виновен? Какво да сторя, не разбирам?

Не плачи, да, така е, но злото можеш ти да заличиш;
 докосни с устни листата и мъртви, и грозни, и сиви-
 с топлината си розата ще съживиш,
 с отровата си тя ще загаси искрите в очите ти красиви...

Стихотворението съм писал в осми клас, преписът е в оригинал. Можех да го редактирам (както виждате, не изглежда много угледно), но не посмях :)