Очите ѝ – със цвят на диви кестени
нагарчаха във чашата му с вино…
Съдбата им ги срещна много есенно
и после безвъзвратно ги размина.
А онзи мъж с прошарена брада,
изправил гръб във тъмното на здрача,
седеше сам със свойта тишина –
нали мъжете никога не плачат…
Надничаха над него сиви покриви
с протегнати в дъжда ръце – улуци.
И с дъх на нереалност беше мокрото
усещане. Че тя ще му се случи. ...