Приятелю,
пиша ти и все недописвам...
Страхувам се да не докосна
твоите собствени страдания,
да не сипя сол в зарастваща рана,
която зная, колко е дълбока -
любов блудна към красива родина,
деца, внуци,близки, приятели,
далеч от тях, в болка жестока
очакване на недостижимото,
докосвано, но непостигнато.
Стиховете ти винаги чета.
В очите ти дълбоки гледам света...
Виждам бушуващата кръв във вените,
търкулната сълза дори в радостта,
че те има, но намаляли ли са проблемите.
Пишеш за родина и близки – цъфтиш...
Споделяш и болката си крехка...
В едната ръка мъка държиш,
в другата – въжето към успеха...
Мигновение, какво носиш на крилете?
Пресметнат риск и дългосрочна победа,
или вегетиране с дребни пари в ръцете,
където демоните втренчено гледат?
„Никой не е пророк в своята родина.“
Може би, успехите там те чакат.
Но пълна ли е радостта в тугина,
когато някой, някъде за тебе плаче?
Душата може ли волно да пее,
щом затворени тъжби в сърцето люлее?
Обичам те, приятелю, поете!
Дори понякога те наричам „Сине“...
Нека звездата ти поетична да свети!
Аз оставам... в сърцето с твоето име!
Бродя по нашите светли пътеки -
спомени от обич на човек, в човека...
Писмото няма да ти изпратя.
Редовете му ще прочетеш някъде.
Сам реши, точно за теб ли е тъгата,
ще се завърнеш ли при род и приятели!
ПС – Подателят и получателят на писмото са действителни лица.
02 11 2019
© Надежда Борисова Всички права запазени